Дуел на най-студеното място на света
knigi-news.com
Мария Узунова
02.2013
Не смятах, че е възможно на съвременния книжен пазар, сведен до все по-кратки книги - като бележници, или анонси от по стотина страници, да се появи подобно четиво. Творба от близо 500 страници, при това забавна, познавателна, създадена в най-добрия стил на писане, представляваща своеобразно приключение за приключението.
Защото книгата на Хавиер Качо „Амундсен-Скот: дуел на Антарктида”, е повече от запомняща се. Тя не просто се чете, но колкото и да е неочаквано, докато напредва по маршрута на експедициите на Скот и Амундсен, читателят съпреживява техните битки и тревоги, но и се смее, смайва, а най-вече замисля за невероятния път и дух на тези мъже, покорители на Антарктида. Написана сякаш на един дъх, тя е изключително прецизна в терминологията и фактическата същност на повествованието. Обяснението за това е просто – дело е на познавач – самият Хавиер Качо е участник във вече 6 антарктически експедиции, което му позволява не само да направи обстоен преглед на подвига на предшествениците, но и дискретно, от съвременна гледна точка, да посочва факти, оставащи и до днес неясни за широката публика. За сериозния академичен тон допринася и предговорът на Христо Пимпирев.
Ако се замислим за периода, когато се извършва достигането до Южния полюс – краят на 1911-1912 г., то той е несъмнено сред най-шеметните в съвременната история. Погледнато в по-общ план сякаш някакви центростремителни сили тласкат човечеството към политическа и духовна промяна. Намираме се в навечерието на Първата световна война – един от най-кръвопролитни световни военни конфликти, които ще изправят в противоборство повечето европейски страни. От друга страна, сега се конструира и подготвя плаването на един от най-внушителните кораби, създаван някога от човешка ръка - Титаник”. По това време вече е открит Северния полюс от експедициите на Ф. Кук и Робърт Пири, единствената недостигната от човек точка от планетата остава единствено Южния полюс.
Сякаш заглавието и особено думата за дуел подвеждат читателите, че акцентът ще е дълго и педантично изброяване на базите, лагерите в тази твърде известна история на шеметното надбягване между двата екипа – английски и норвежки в спор кой ще достигне пръв до полюса. Това ли е същността на книгата? И да, и не. Прави чест на Хавиер Качо, че с изключително майсторство успява да избегне едностранчивостта, предполагана от темата. Всъщност, той не просто проследява хода на една от най-известните антарктически експедиции в света – тази на Робърт Скот и Руал Амундсен, а се спира и на предисторията й. С което се проявява освен като добър писател, но и като научен изследовател от висок ранг. Още в една от първите глави, симптоматично озаглавена „Тримата големи”, Хавиер Качо демонстрира научната си прецизност, откроявайки фигурата на Ърнест Шакълтън сред най-видните антарктически изследователи.
Оттук насетне той ще разглежда покоряването на полюса не в неговия атрактивен аспект, а в историческата му и хронологична последователност. Тоест – ще отдаде признание на достиженията на редица учени, изследователи, полярници, допринесли с проучванията, или с дейността си за реализирането на голямата мечта. Сред тях са както норвежкия изследовател Фритьоф Нансен, духовен баща и активно спомагащ цялата проучвателна дейност на Амундсен, така и ирландецът Шакълтън, който пръв достига далеч на юг до полюса и проправя важни маршрути, които през 1911 г. ще бъдат използвани от експедицията на Скот за преминаване през ледниците.
Любопитен акцент, придаващ неповторим облик на книгата, е начинът на изграждане на повествованието. Признавам, че след романите на Жул Верн, а напоследък и на невероятния Борис Акунин, отдавна не бях чела по-увлекателно четиво, при това посветено на научна тематика. Същевременно, опитът на Хавиер Качо да вникне в характерите на персонажите е истинско постижение. Именно този подход превръща книгата в увлекателна история, предназначена за широка публика. И тук може резонно да се постави въпроса – защо досега не са описвани по интересен, съчетан с прагматизма начин и други научни и технически открития?
На този въпрос е трудно да се отговори, защото не само знанията, опитът и способността да се изразява концентрирано дадена тема превръщат съответното четиво в литературен успех. Всъщност, известни черти и темперамента на самия Хавиер Качо, според мен му позволяват да превърне историята в жива и реалистична. Без ревност и пристрастия, обективно, динамично, на места с нескрит пиетет той описва достиженията на своите предшественици. Като не пропуска грешките, но и не омаловажава реалните им върхове по пътя към успеха.
Така, от глава - в глава, а те са обособени като кратки отрязъци – сякаш трупащи се късове лед в пъзела на постепенното овладяване на полюса, авторът представя какво представлява полярната експедиция. И започва с първите експедиции от началото на ХХ в. – тази на Робърт Скот и Шакълтън с кораба „Дискавъри” от края на 1901 г.; откриването на Северозападния проход от Руал Амундсен, което му носи световна известност. Тези експедиции са същински епопеи - изпълнени с нерви около набирането на нужните спонсори, техническа екипировка, подходящия екип участници, като по това време твърде малко са реално подготвените за работа в ледени условия хора. Неслучайно авторът представя най-известните полярници на моменти принудени на какви ли не ходове и житейски компромиси. Не по-малки премеждия им създават и тогавашните комуникации. Незабравим епизод остава телеграмата за 700 долара, която Амундсен написал до Фритьоф Нансен, за да оповести откриването на Северозападния проход, изпратена за негова сметка, понеже на кораба той не разполагал със средства. Вместо, както се надявал, да бъде публикувана в „Таймс” и да получи подобаващо заплащане за новина, след изтичане на информация, тя станала известна и откритието не му донесло никаква материална отплата.
Съхранявайки стегнатото повествование, с хумор и находчивост Хавиер Качо представя и емоционалния свят на героите си, който, без да си даваме сметка също ги е мотивирал за действия. Сред най-колоритните примери е епизодът, свързан с един от спонсорите на Шакълтън, на когото той впоследствие кръстил дори ледник – Уилям Биърмор. Последният му предоставил нужните средства за експедиция, но според слуховете го направил не толкова с цел да финансира покоряването на Южния полюс, а за да отстрани твърде привлекателния Шакълтън от съпругата си... И този наглед дребен пример е сетно доказателство, че зад строгия вид на велики откриватели се крият чувствителни хора, които също като останалите страдат, изпадат в депресии, колебания.
Но като че ли за научните откриватели се смята прието изобразяването им като недостъпни, без слабости, сякаш това би помрачило славата им. Чрез своята спонтанност и опит за комплексно представяне на фактите, книгата на Хавиер Качо се доближава до биографичните романи на Анри Троая. Подобно на френския майстор на психологизма, създал незабравимите портрети на Екатерина Велика, Достоевски, Пушкин и др. реални фигури, авторът предлага покоряването на полюса да бъде видяно освен в чисто спортно-технически, но и в аспекта състезание на характерите. При това не се бои да постави щекотливи въпроси от етичен характер и да ги разреши по своему. Така например, не обвинява Амундсен, когато променя плановете си и вместо към изследвания в Северния полюс, се насочва към неоткрития Южен, конкурирайки се с експедицията на Скот, напротив – смята, че целта му наистина оправдава средствата. Същевременно, когато вече двата екипа щурмуват полюса, откроява решението на Амундсен да търси нов път през ледниците, като отговорно и проява на феър плей.
Сред важните приноси на автора е разясняването не само на трудностите на маршрутите, изминати като в шеметен бяг в края на 1911 г., но и вникване в спецификите на подобни рискови начинания. При това за времето, в което са извършени експедициите - при сравнително ниското ниво на измервателната и съобщителната техника, те са същински подвиг. Защото, освен да разбират от корабна навигация и престой в антарктически условия, от ръководителите се изисквала огромна физическа, емоционална издръжливост и съобразителност. А предизвикателствата били тъй многобройни, като изненадите на Алиса от едноименната приказка. Но изпитанията в екстремни условия имат един-единствен залог и той е твърде висок – човешкият живот. Така например, при описание на експедицията на трима души от екипа на Скот, тръгнали малко преди същинския щурм към полюса да търсят яйца от императорски пингвини при – 50 C читателят се пита как изобщо са успели да оцелеят тези мъже.
Самата надпревара между норвежкия и английския екип е пресъздадена с невероятен динамизъм. Главите са къси, понякога съставени от страница-две, но не обемът, а синтезираната в тези редове емоция спира дъха. Всеки ден има нов пробег, като никоя от двете групи не знае какво по това време прави съперничката й. Да не говорим за епичните битки с природата - разтапящ се под краката лед, поради недобро изчисление на момента на топенето; потъващи моторни шейни, кучешки впрягове за които храната не достига, срещи с косатки около корабите – какво ли не им се случва. Направен е и доста любопитен анализ на методиките на подготовка на двата екипа, които също значително определят крайния резултат. За разлика от Амундсен, който е бил дълго време сред канадските индианци и заема начина им на обличане и използването на шейни с кучета, Скот набляга повече на новите технически изобретения. Без възможност за поддръжка обаче, те му изиграват лоша шега – голяма част от моторните шейни се повреждат, а други, поради тежестта си потъват в процепи. Изборът на коне пък е повече от катастрофален за експедицията му, принос на Хавиер Качо е анализа на преимуществата на кучешките впрягове.
Избирам да не се спирам на най-интересната част от повествованието – близо двумесечното съревнование за достигане на полюса, нека читателят сам поеме по пътя на експедициите до драматичния 90 паралел.... Книгата е придружена с богат илюстративен материал – схеми на базите, графики и триизмерно изображение на Антарктида; множество снимки. Последното е до голяма степен възможно, тъй като в екипа на Скот присъства професионален фотограф – Хърбърт Понтинг, понесъл една от най-добрите за времето си фотографски техники. И макар част от снимките да не са съвсем ясни, не бива да се забравя в какви условия са правени. Черно-белите снимки са безмълвно свидетелство за волята, устрема към успеха, за неспирния порив на човешкия дух към безкрайността.... На тях са запечатани невероятни моменти – празнуването на рождения ден на Скот (това ще бъде уви, неговият последен рожден ден!), мъничките фигурки на хора и коне в безкрайните снежни поля; обветрените, покрити с рани лица на сътрудниците му, тръгнали за яйца на кралски пингвини. Други снимки представят скромните празненства в лагера на норвежците, вечерните им занимания и приказки, преди да се отправя на поход. И не на последно място – малкото флагче на норвежката експедиция, която пет чифта ръце забиват заедно на Южния полюс, така както пожелава самият Амундсен.
Защото и до днес зад „малката крачка” при откриването на нови светове винаги стоят усилията и мечтите на цели екипи.
Мария Узунова
02.2013
Не смятах, че е възможно на съвременния книжен пазар, сведен до все по-кратки книги - като бележници, или анонси от по стотина страници, да се появи подобно четиво. Творба от близо 500 страници, при това забавна, познавателна, създадена в най-добрия стил на писане, представляваща своеобразно приключение за приключението.
Защото книгата на Хавиер Качо „Амундсен-Скот: дуел на Антарктида”, е повече от запомняща се. Тя не просто се чете, но колкото и да е неочаквано, докато напредва по маршрута на експедициите на Скот и Амундсен, читателят съпреживява техните битки и тревоги, но и се смее, смайва, а най-вече замисля за невероятния път и дух на тези мъже, покорители на Антарктида. Написана сякаш на един дъх, тя е изключително прецизна в терминологията и фактическата същност на повествованието. Обяснението за това е просто – дело е на познавач – самият Хавиер Качо е участник във вече 6 антарктически експедиции, което му позволява не само да направи обстоен преглед на подвига на предшествениците, но и дискретно, от съвременна гледна точка, да посочва факти, оставащи и до днес неясни за широката публика. За сериозния академичен тон допринася и предговорът на Христо Пимпирев.
Ако се замислим за периода, когато се извършва достигането до Южния полюс – краят на 1911-1912 г., то той е несъмнено сред най-шеметните в съвременната история. Погледнато в по-общ план сякаш някакви центростремителни сили тласкат човечеството към политическа и духовна промяна. Намираме се в навечерието на Първата световна война – един от най-кръвопролитни световни военни конфликти, които ще изправят в противоборство повечето европейски страни. От друга страна, сега се конструира и подготвя плаването на един от най-внушителните кораби, създаван някога от човешка ръка - Титаник”. По това време вече е открит Северния полюс от експедициите на Ф. Кук и Робърт Пири, единствената недостигната от човек точка от планетата остава единствено Южния полюс.
Сякаш заглавието и особено думата за дуел подвеждат читателите, че акцентът ще е дълго и педантично изброяване на базите, лагерите в тази твърде известна история на шеметното надбягване между двата екипа – английски и норвежки в спор кой ще достигне пръв до полюса. Това ли е същността на книгата? И да, и не. Прави чест на Хавиер Качо, че с изключително майсторство успява да избегне едностранчивостта, предполагана от темата. Всъщност, той не просто проследява хода на една от най-известните антарктически експедиции в света – тази на Робърт Скот и Руал Амундсен, а се спира и на предисторията й. С което се проявява освен като добър писател, но и като научен изследовател от висок ранг. Още в една от първите глави, симптоматично озаглавена „Тримата големи”, Хавиер Качо демонстрира научната си прецизност, откроявайки фигурата на Ърнест Шакълтън сред най-видните антарктически изследователи.
Оттук насетне той ще разглежда покоряването на полюса не в неговия атрактивен аспект, а в историческата му и хронологична последователност. Тоест – ще отдаде признание на достиженията на редица учени, изследователи, полярници, допринесли с проучванията, или с дейността си за реализирането на голямата мечта. Сред тях са както норвежкия изследовател Фритьоф Нансен, духовен баща и активно спомагащ цялата проучвателна дейност на Амундсен, така и ирландецът Шакълтън, който пръв достига далеч на юг до полюса и проправя важни маршрути, които през 1911 г. ще бъдат използвани от експедицията на Скот за преминаване през ледниците.
Любопитен акцент, придаващ неповторим облик на книгата, е начинът на изграждане на повествованието. Признавам, че след романите на Жул Верн, а напоследък и на невероятния Борис Акунин, отдавна не бях чела по-увлекателно четиво, при това посветено на научна тематика. Същевременно, опитът на Хавиер Качо да вникне в характерите на персонажите е истинско постижение. Именно този подход превръща книгата в увлекателна история, предназначена за широка публика. И тук може резонно да се постави въпроса – защо досега не са описвани по интересен, съчетан с прагматизма начин и други научни и технически открития?
На този въпрос е трудно да се отговори, защото не само знанията, опитът и способността да се изразява концентрирано дадена тема превръщат съответното четиво в литературен успех. Всъщност, известни черти и темперамента на самия Хавиер Качо, според мен му позволяват да превърне историята в жива и реалистична. Без ревност и пристрастия, обективно, динамично, на места с нескрит пиетет той описва достиженията на своите предшественици. Като не пропуска грешките, но и не омаловажава реалните им върхове по пътя към успеха.
Така, от глава - в глава, а те са обособени като кратки отрязъци – сякаш трупащи се късове лед в пъзела на постепенното овладяване на полюса, авторът представя какво представлява полярната експедиция. И започва с първите експедиции от началото на ХХ в. – тази на Робърт Скот и Шакълтън с кораба „Дискавъри” от края на 1901 г.; откриването на Северозападния проход от Руал Амундсен, което му носи световна известност. Тези експедиции са същински епопеи - изпълнени с нерви около набирането на нужните спонсори, техническа екипировка, подходящия екип участници, като по това време твърде малко са реално подготвените за работа в ледени условия хора. Неслучайно авторът представя най-известните полярници на моменти принудени на какви ли не ходове и житейски компромиси. Не по-малки премеждия им създават и тогавашните комуникации. Незабравим епизод остава телеграмата за 700 долара, която Амундсен написал до Фритьоф Нансен, за да оповести откриването на Северозападния проход, изпратена за негова сметка, понеже на кораба той не разполагал със средства. Вместо, както се надявал, да бъде публикувана в „Таймс” и да получи подобаващо заплащане за новина, след изтичане на информация, тя станала известна и откритието не му донесло никаква материална отплата.
Съхранявайки стегнатото повествование, с хумор и находчивост Хавиер Качо представя и емоционалния свят на героите си, който, без да си даваме сметка също ги е мотивирал за действия. Сред най-колоритните примери е епизодът, свързан с един от спонсорите на Шакълтън, на когото той впоследствие кръстил дори ледник – Уилям Биърмор. Последният му предоставил нужните средства за експедиция, но според слуховете го направил не толкова с цел да финансира покоряването на Южния полюс, а за да отстрани твърде привлекателния Шакълтън от съпругата си... И този наглед дребен пример е сетно доказателство, че зад строгия вид на велики откриватели се крият чувствителни хора, които също като останалите страдат, изпадат в депресии, колебания.
Но като че ли за научните откриватели се смята прието изобразяването им като недостъпни, без слабости, сякаш това би помрачило славата им. Чрез своята спонтанност и опит за комплексно представяне на фактите, книгата на Хавиер Качо се доближава до биографичните романи на Анри Троая. Подобно на френския майстор на психологизма, създал незабравимите портрети на Екатерина Велика, Достоевски, Пушкин и др. реални фигури, авторът предлага покоряването на полюса да бъде видяно освен в чисто спортно-технически, но и в аспекта състезание на характерите. При това не се бои да постави щекотливи въпроси от етичен характер и да ги разреши по своему. Така например, не обвинява Амундсен, когато променя плановете си и вместо към изследвания в Северния полюс, се насочва към неоткрития Южен, конкурирайки се с експедицията на Скот, напротив – смята, че целта му наистина оправдава средствата. Същевременно, когато вече двата екипа щурмуват полюса, откроява решението на Амундсен да търси нов път през ледниците, като отговорно и проява на феър плей.
Сред важните приноси на автора е разясняването не само на трудностите на маршрутите, изминати като в шеметен бяг в края на 1911 г., но и вникване в спецификите на подобни рискови начинания. При това за времето, в което са извършени експедициите - при сравнително ниското ниво на измервателната и съобщителната техника, те са същински подвиг. Защото, освен да разбират от корабна навигация и престой в антарктически условия, от ръководителите се изисквала огромна физическа, емоционална издръжливост и съобразителност. А предизвикателствата били тъй многобройни, като изненадите на Алиса от едноименната приказка. Но изпитанията в екстремни условия имат един-единствен залог и той е твърде висок – човешкият живот. Така например, при описание на експедицията на трима души от екипа на Скот, тръгнали малко преди същинския щурм към полюса да търсят яйца от императорски пингвини при – 50 C читателят се пита как изобщо са успели да оцелеят тези мъже.
Самата надпревара между норвежкия и английския екип е пресъздадена с невероятен динамизъм. Главите са къси, понякога съставени от страница-две, но не обемът, а синтезираната в тези редове емоция спира дъха. Всеки ден има нов пробег, като никоя от двете групи не знае какво по това време прави съперничката й. Да не говорим за епичните битки с природата - разтапящ се под краката лед, поради недобро изчисление на момента на топенето; потъващи моторни шейни, кучешки впрягове за които храната не достига, срещи с косатки около корабите – какво ли не им се случва. Направен е и доста любопитен анализ на методиките на подготовка на двата екипа, които също значително определят крайния резултат. За разлика от Амундсен, който е бил дълго време сред канадските индианци и заема начина им на обличане и използването на шейни с кучета, Скот набляга повече на новите технически изобретения. Без възможност за поддръжка обаче, те му изиграват лоша шега – голяма част от моторните шейни се повреждат, а други, поради тежестта си потъват в процепи. Изборът на коне пък е повече от катастрофален за експедицията му, принос на Хавиер Качо е анализа на преимуществата на кучешките впрягове.
Избирам да не се спирам на най-интересната част от повествованието – близо двумесечното съревнование за достигане на полюса, нека читателят сам поеме по пътя на експедициите до драматичния 90 паралел.... Книгата е придружена с богат илюстративен материал – схеми на базите, графики и триизмерно изображение на Антарктида; множество снимки. Последното е до голяма степен възможно, тъй като в екипа на Скот присъства професионален фотограф – Хърбърт Понтинг, понесъл една от най-добрите за времето си фотографски техники. И макар част от снимките да не са съвсем ясни, не бива да се забравя в какви условия са правени. Черно-белите снимки са безмълвно свидетелство за волята, устрема към успеха, за неспирния порив на човешкия дух към безкрайността.... На тях са запечатани невероятни моменти – празнуването на рождения ден на Скот (това ще бъде уви, неговият последен рожден ден!), мъничките фигурки на хора и коне в безкрайните снежни поля; обветрените, покрити с рани лица на сътрудниците му, тръгнали за яйца на кралски пингвини. Други снимки представят скромните празненства в лагера на норвежците, вечерните им занимания и приказки, преди да се отправя на поход. И не на последно място – малкото флагче на норвежката експедиция, която пет чифта ръце забиват заедно на Южния полюс, така както пожелава самият Амундсен.
Защото и до днес зад „малката крачка” при откриването на нови светове винаги стоят усилията и мечтите на цели екипи.
Предговор на книгата "Амундсен-Скот" от проф. Христо Пимпирев
Антарктика е единствената земя на нашата планета, на която хората не са създали цивилизации и където не са се заселили постоянно. Но най-студеният, най-ветровитият, най-високият и най-пустинен континент на Земята неудържимо ги привлича, особено през последните два века от човешката история. Полярните изследвания са блестящ пример как човешкият дух винаги търси новото и неизвестното.
Героичният период в историята на полярните изследвания е в края на ХІХ и началото на ХХ век. Без днешната модерна съобщителна техника, без възможностите на нашия транспорт и екипировка антарктическите изследователи са проявявали невероятен героизъм, за да разкрият пред останалия свят тайните на последния девствен континент на Земята, на красивата, дива и сурова Антарктика. Малко са хората на нашата планета, които не знаят имената на Робърт Скот и Руал Амундсен. Епичното съревнование между двамата за покоряване на Южния полюс ще остане завинаги в човешката история.
Преди 100 години, на 16 декември 1911 г. щурмовата група от 4 души, водена от Амундсен, със ски и кучешки впрягове стига на Южния полюс, където забива норвежкия флаг и оставя палатка с писмо. Връщат се благополучно, като за 99 дни изминават над 3000 км. Скот изостава от Амундсен, защото вместо да се довери на кучешките впрягове използва понита и 3 моторни шейни. Понитата измират, шейните се развалят, а верните приятели на човека били твърде малко. Останали без кучета, петимата англичани били принудени да продължат със ски, теглейки сами тежките шейни. На 18 януари 1912 г., един месец след Амундсен, те достигат Южния полюс, но там ги чака норвежкото знаме. Разочарованието е голямо, а завръщането се превръща в героична епопея. Деветдневна буря погребва в ледената си прегръдка героите само на 20 км от хранителния склад. Последните думи на капитан Скот са записани в дневника му на 29 март: „Останало ни е гориво за две чашки чай на всеки и суха храна само за два дни. От 21-ви навън върлува свирепа фъртуна. Мисля, че няма на какво да се надяваме. Ще се съпротивляваме докрай, но ставаме все по-слаби и този край не ще да е далеч. Прощавайте, не съм в състояние да пиша повече. За Бога, не изоставяйте близките ни!”.
Всеки, който чете тези редове, не може да не се преклони пред подвига на покорителите. Те оставят семейства, приятели и уютни домове за цели 2 години и половина и накрая оставят живота си в ледената прегръдка на Антарктида. 100 години минаха от това героично време, но те не са забравени. Те са пример за хилядите след тях изследователи на ледения континент, континента на мира, разбирателството и взаимопомощта между нации от цялата планета. Днес на Антарктида се моделира желаното бъдеще на човечеството.
Книгата на моя антарктически приятел Хавиер Качо заслужава да бъде във всеки български дом, във всяко читалище, във всяка библиотека. Драматичната история на първопокорителите на последния девствен континент на Земята е написана увлекателно, чете се на един дъх и неусетно зарежда човека както с интересни и полезни знания за онзи далечен континент, така и с поне частица от могъщия дух на героите. Тази книга учи. Тя разпалва мечти и създава благородни цели. Поколението на ХХІ век, което ще преоткрива Антарктида, се нуждае от нея.
Героичният период в историята на полярните изследвания е в края на ХІХ и началото на ХХ век. Без днешната модерна съобщителна техника, без възможностите на нашия транспорт и екипировка антарктическите изследователи са проявявали невероятен героизъм, за да разкрият пред останалия свят тайните на последния девствен континент на Земята, на красивата, дива и сурова Антарктика. Малко са хората на нашата планета, които не знаят имената на Робърт Скот и Руал Амундсен. Епичното съревнование между двамата за покоряване на Южния полюс ще остане завинаги в човешката история.
Преди 100 години, на 16 декември 1911 г. щурмовата група от 4 души, водена от Амундсен, със ски и кучешки впрягове стига на Южния полюс, където забива норвежкия флаг и оставя палатка с писмо. Връщат се благополучно, като за 99 дни изминават над 3000 км. Скот изостава от Амундсен, защото вместо да се довери на кучешките впрягове използва понита и 3 моторни шейни. Понитата измират, шейните се развалят, а верните приятели на човека били твърде малко. Останали без кучета, петимата англичани били принудени да продължат със ски, теглейки сами тежките шейни. На 18 януари 1912 г., един месец след Амундсен, те достигат Южния полюс, но там ги чака норвежкото знаме. Разочарованието е голямо, а завръщането се превръща в героична епопея. Деветдневна буря погребва в ледената си прегръдка героите само на 20 км от хранителния склад. Последните думи на капитан Скот са записани в дневника му на 29 март: „Останало ни е гориво за две чашки чай на всеки и суха храна само за два дни. От 21-ви навън върлува свирепа фъртуна. Мисля, че няма на какво да се надяваме. Ще се съпротивляваме докрай, но ставаме все по-слаби и този край не ще да е далеч. Прощавайте, не съм в състояние да пиша повече. За Бога, не изоставяйте близките ни!”.
Всеки, който чете тези редове, не може да не се преклони пред подвига на покорителите. Те оставят семейства, приятели и уютни домове за цели 2 години и половина и накрая оставят живота си в ледената прегръдка на Антарктида. 100 години минаха от това героично време, но те не са забравени. Те са пример за хилядите след тях изследователи на ледения континент, континента на мира, разбирателството и взаимопомощта между нации от цялата планета. Днес на Антарктида се моделира желаното бъдеще на човечеството.
Книгата на моя антарктически приятел Хавиер Качо заслужава да бъде във всеки български дом, във всяко читалище, във всяка библиотека. Драматичната история на първопокорителите на последния девствен континент на Земята е написана увлекателно, чете се на един дъх и неусетно зарежда човека както с интересни и полезни знания за онзи далечен континент, така и с поне частица от могъщия дух на героите. Тази книга учи. Тя разпалва мечти и създава благородни цели. Поколението на ХХІ век, което ще преоткрива Антарктида, се нуждае от нея.
Опитомяването на Антарктида
Емил Андреев, автор на романа "Стъклената река"
Повод да пиша тия редове като послеслов на увлекателната книга на Хавиер Качо е пълнометражният документален филм за Антарктида на Вернер Херцог „Срещи на края на света”. От него започна всичко. Дотогава просто приемах Антарктида като един от континентите – студен, далечен и непознат, без да имам ясна представа какво се е случвало и продължава да се случва там.
Малко е да се каже, че филмът на Херцог ме впечатли до такава степен, че преобърна представите ми за тази ледена земя. Седмици наред живеех с истинските му герои – хора от цял свят, с които той се срещаше, разговаряше и ги показваше такива, каквито са. Единият от тях, Стефан Пашов, философ и шофьор на мотокар, бе българин и говореше за човеците, населяващи Антарктида, като за професионални сънувачи, чрез чиито сънища сънува самата вселена. Метафората ме изуми, а самият факт, че уникалните подводни снимки бяха на фона на българска народна музика, ме подсети, че и ние имаме наше кътче на края на света, където се вее българското знаме. Случайно ли бе това?
И така, все още обладан от приказните картини, гледки и идеи от видяното, животът ме срещна с младата фотографка Иглика Трифонова, пред която не се стърпях и споделих очарованието си от филма. За моя най-голяма изненада тя вече бе ходила на Антарктида и започна да ми разказва за нея с такава любов и страст, сякаш бе посетила Рая, а не най-студения континент на планетата. Чрез Иглика се запознах с част от българските антарктици и с техния ръководител Христо Пимпирев. След кратките ми срещи и разговори с тях осъзнах, че макар и тук, в България, те носят духа на Антарктида, който долових във филма на Херцог. Завидях им! Прииска ми се и аз да усетя какво е да си „професионален сънувач”.
После Иглика ми даде една „детска” книга за подвизите на хъскито Пити на Антарктида, написана от Хавиер Качо, бивш ръководител на тамошната испанска база, която е в съседство с нашата. Историята на кучето Пити ме просълзи със своята чистота и невинност. Имам две кучета и знам колко любов, вярност и признателност носят в сърцата си тези изумителни животни. Онова обаче, което ме порази най-много в разказа за Пити, бе не толкова неговото предполагаемо поведение, колкото хората край него. И испанците, и съседите им българи бяха други човеци – хора, които съдбата бе срещнала сред ледената пустош, но хора далеч по-различни от онези, които ме заобикаляха в ежедневието.
Споделих впечатленията си от книгата с автора. Той ми отговори и така станахме задочни приятели: аз, вкусил единствено от виртуалния чар на Антарктида, а той – професионален антарктик, усетил на живо не само красотите й, но и нейния смъртоносен дъх. Твърде неравностойно положение! Затова и изненадата ми бе огромна, когато Хавиер ме помоли да напиша няколко думи за българското издание на настоящата книга. Не беше лесно да се съглася, но го направих като човек, възхитен от подвига на героите, за които пише Хавиер. Има и друга причина – народ, който е изградил свой покрив на Антарктида, би трябвало да знае повече за нея и особено за първите, стигнали до нейното сърце – Южния полюс.
Писано е за Амундсен и Скот, за техните експедиции и за другите участници в тях, за трагичната съдба на Скот и другарите му, за нелепата самолетна катастрофа на Амундсен. Да, писано е, но книгата на Хавиер Качо е един нов и безпристрастен поглед на специалист, който добре знае каква е цената на техния подвиг. Тя е замислена и композирана умело, увлекателна е и се чете на един дъх. Точно сто години след своеобразния дуел между двамата велики полярници човек сякаш отново изживява непосилната им одисея, завършила трагично за единия от тях. Авторът детайлно и пространно описва атмосферата на епохата, на същинската надпревара, на дългите и изтощителни преходи в ледената пустиня. Паралелният ток на разказа ни запознава подробно с всички трудности и изпитания, с обикновените човешки слабости и грешки, с миговете на величие и скръб. Текстът е задълбочен и познавателен, изчистен от внушения и пристрастност. Характерната за подобен род четива документалност е разчупена с жив език, без да се търси лично и преднамерено съизмерване с делата на героите.
Докато четях ръкописа на настоящата книга (близо две години след като гледах филма на Херцог), осъзнавах, че така и още не се бях срещнал на живо с автора Хавиер Качо. Предстоеше ми. Още тогава исках да му кажа, че тя ме е впечатлила не по-малко от филма, който разказваше за потомците на двамата полярници и който стана повод за настоящите редове. Макар и толкова различни по изразни средства, форма и съдържание, двете произведения все пак си приличат по едно – те повдигат въпроса за суровата сила на Антарктида, която не спира да примамва човеците със своята загадъчност. Исках да кажа още на Хавиер, че обикновено дуелите са завършвали със смърт, че ненужното умиране, породено от честолюбие, е безсмислено. Съдбата на двамата герои в тази книга е показателна.
Днес, сто години след дуела между Амундсен и Скот, логично е отново да се запитаме: не е ли прекалено висока цената, която хората са платили и плащат за властта на непознатото над човешкия дух? Сигурно е така – кога ли нещо в тоя живот е било евтино! И все пак, възможно ли е Антарктида да се превърне в най-скъпото бъдеще на света, което един ден ще се окаже и нашето спасение - както за физическо, така и за духовно оцеляване?
По ирония на съдбата днес американската полярна база там носи името и на двамата пионери – „Амундсен-Скот”, които така и никога не се срещат. Дали от там не започва пътят към истинското ни очовечаване? Дали свирепата Антарктида няма да ни научи как да опитомим себе си, докато я опитомяваме? Кой знае? Минали са само сто години...
Повод да пиша тия редове като послеслов на увлекателната книга на Хавиер Качо е пълнометражният документален филм за Антарктида на Вернер Херцог „Срещи на края на света”. От него започна всичко. Дотогава просто приемах Антарктида като един от континентите – студен, далечен и непознат, без да имам ясна представа какво се е случвало и продължава да се случва там.
Малко е да се каже, че филмът на Херцог ме впечатли до такава степен, че преобърна представите ми за тази ледена земя. Седмици наред живеех с истинските му герои – хора от цял свят, с които той се срещаше, разговаряше и ги показваше такива, каквито са. Единият от тях, Стефан Пашов, философ и шофьор на мотокар, бе българин и говореше за човеците, населяващи Антарктида, като за професионални сънувачи, чрез чиито сънища сънува самата вселена. Метафората ме изуми, а самият факт, че уникалните подводни снимки бяха на фона на българска народна музика, ме подсети, че и ние имаме наше кътче на края на света, където се вее българското знаме. Случайно ли бе това?
И така, все още обладан от приказните картини, гледки и идеи от видяното, животът ме срещна с младата фотографка Иглика Трифонова, пред която не се стърпях и споделих очарованието си от филма. За моя най-голяма изненада тя вече бе ходила на Антарктида и започна да ми разказва за нея с такава любов и страст, сякаш бе посетила Рая, а не най-студения континент на планетата. Чрез Иглика се запознах с част от българските антарктици и с техния ръководител Христо Пимпирев. След кратките ми срещи и разговори с тях осъзнах, че макар и тук, в България, те носят духа на Антарктида, който долових във филма на Херцог. Завидях им! Прииска ми се и аз да усетя какво е да си „професионален сънувач”.
После Иглика ми даде една „детска” книга за подвизите на хъскито Пити на Антарктида, написана от Хавиер Качо, бивш ръководител на тамошната испанска база, която е в съседство с нашата. Историята на кучето Пити ме просълзи със своята чистота и невинност. Имам две кучета и знам колко любов, вярност и признателност носят в сърцата си тези изумителни животни. Онова обаче, което ме порази най-много в разказа за Пити, бе не толкова неговото предполагаемо поведение, колкото хората край него. И испанците, и съседите им българи бяха други човеци – хора, които съдбата бе срещнала сред ледената пустош, но хора далеч по-различни от онези, които ме заобикаляха в ежедневието.
Споделих впечатленията си от книгата с автора. Той ми отговори и така станахме задочни приятели: аз, вкусил единствено от виртуалния чар на Антарктида, а той – професионален антарктик, усетил на живо не само красотите й, но и нейния смъртоносен дъх. Твърде неравностойно положение! Затова и изненадата ми бе огромна, когато Хавиер ме помоли да напиша няколко думи за българското издание на настоящата книга. Не беше лесно да се съглася, но го направих като човек, възхитен от подвига на героите, за които пише Хавиер. Има и друга причина – народ, който е изградил свой покрив на Антарктида, би трябвало да знае повече за нея и особено за първите, стигнали до нейното сърце – Южния полюс.
Писано е за Амундсен и Скот, за техните експедиции и за другите участници в тях, за трагичната съдба на Скот и другарите му, за нелепата самолетна катастрофа на Амундсен. Да, писано е, но книгата на Хавиер Качо е един нов и безпристрастен поглед на специалист, който добре знае каква е цената на техния подвиг. Тя е замислена и композирана умело, увлекателна е и се чете на един дъх. Точно сто години след своеобразния дуел между двамата велики полярници човек сякаш отново изживява непосилната им одисея, завършила трагично за единия от тях. Авторът детайлно и пространно описва атмосферата на епохата, на същинската надпревара, на дългите и изтощителни преходи в ледената пустиня. Паралелният ток на разказа ни запознава подробно с всички трудности и изпитания, с обикновените човешки слабости и грешки, с миговете на величие и скръб. Текстът е задълбочен и познавателен, изчистен от внушения и пристрастност. Характерната за подобен род четива документалност е разчупена с жив език, без да се търси лично и преднамерено съизмерване с делата на героите.
Докато четях ръкописа на настоящата книга (близо две години след като гледах филма на Херцог), осъзнавах, че така и още не се бях срещнал на живо с автора Хавиер Качо. Предстоеше ми. Още тогава исках да му кажа, че тя ме е впечатлила не по-малко от филма, който разказваше за потомците на двамата полярници и който стана повод за настоящите редове. Макар и толкова различни по изразни средства, форма и съдържание, двете произведения все пак си приличат по едно – те повдигат въпроса за суровата сила на Антарктида, която не спира да примамва човеците със своята загадъчност. Исках да кажа още на Хавиер, че обикновено дуелите са завършвали със смърт, че ненужното умиране, породено от честолюбие, е безсмислено. Съдбата на двамата герои в тази книга е показателна.
Днес, сто години след дуела между Амундсен и Скот, логично е отново да се запитаме: не е ли прекалено висока цената, която хората са платили и плащат за властта на непознатото над човешкия дух? Сигурно е така – кога ли нещо в тоя живот е било евтино! И все пак, възможно ли е Антарктида да се превърне в най-скъпото бъдеще на света, което един ден ще се окаже и нашето спасение - както за физическо, така и за духовно оцеляване?
По ирония на съдбата днес американската полярна база там носи името и на двамата пионери – „Амундсен-Скот”, които така и никога не се срещат. Дали от там не започва пътят към истинското ни очовечаване? Дали свирепата Антарктида няма да ни научи как да опитомим себе си, докато я опитомяваме? Кой знае? Минали са само сто години...